Разни проби

Премигнах, опитвайки де да прогоня сълзите в очите си, но в момента, в който изненаданото му и разтревожено при вида на моето лице се появи пред погледа ми, всякакъв контрол, който бях успяла да запазя (изисквайки ми доста усилия, повярвайте ми), се изпари само за секунди. Хвърлих се в ръцете му и го прегърнах толкова силно, че имах усещането, че можех да му причиня болка. Погледът ми вече напълно бе размазмазан, затова просто затворих очи, оставяйки сълзите си свободно да покапят по порозовелите ми от студа навън бузи, без да се опитвам да се сдържам повече. Не исках да го правя повече, не исках да се преструвам, че съм добре, не исках да се преструвам, че не ми пука.
- Съжалявам. - захлипах още по-силно. Гласът ми трепреше, звучеше сякаш туко-що щях да изпадна в истерия. Не можех да се успокоя, не исках, напротив, точно обратното, не можех повече да държа всичко в себе си, исках да се освободя от всичко това, исках да си го "излея". - Съжалявам. - повторих, този път още по-неразбираемо. Страхувах се, че ще ме отблъсне, че наистина ще ме помисли за луда, страхувах се, че ще си отиде, че ще ме остави сама. Болеше ме толкова много дори и само при мисълта.. което ме накара избухна в по-голям рев.
- Моля те, не ме оставяй, моля те, недей, недей, остани при мен, моля те. - скрих лицето си в гърдите му, ризата му попиваше сълзите ми, които като че ли никога нямаше да спрат. Беше ми трудно да дишам, имах чувството, че се задушавам. - Моля те, недей. - Сърцето ми се сви болезнено. Ами, ако го направеше? Ако си тръгнеше? Толкова много се страхувах, толкова ме беше страх..
Но той не го направи. Остана при мен, без да казва каквото и да е. Не се опита да ме успокои, залъгвайки ме с онези глупави фрази от рода "всичко ще е наред", "всичко ще се оправи". Той просто ме прегърна също толкова здраво, колкото се бях вкопчила и аз в него. Може би не всичко беше наред и не всичко щеше да се оправи. Но той щеше да е тук, щеше да е до мен, каквото и да ставаше.
- Не мога повече. - поклатих глава, триейки лицето си в гърдите му, от което гласът ми звучеше заглушено. Не бях сигурна, че разбираше каквото и да е от думите ми. Отдръпнах главата си с все още затворени очи. - Не мога повече, Дуейн. Не мога. Не искам да се връщам там, не искам, не ме карай, искам да остана тук, моля те. - поклатих глава. - Имам чувството, че... - поклатих глава отново, не успявайки да довърша изречението си. - Наистина не мога повече. Не мога.. - повтарях отново и отново.
Имах нужда от него. От него. Не от когото и да е друг, а от него. От него. Не се страхувах да му кажа каквото и да е. За него не бях разочарование. За него не бях жалка и глупава. Той не опитваше да ме промени, не трябваше да се променям. Харесваше ме такава каквато съм. Знаеше толкова много неща, търпеше още толкова, но не си беше тръгнал, макар да се страхувах, че някой ден ще го направи. Страхувах се, че другите ще се окажат прави и че някой ден той щеше да го види, че щеше да се откаже от мен. С него се чувствах... чувствах се добре. Чувствах, че можех да му се доверя. Чувствах, че можех да му споделя без да бъда отблъсната. Чувствах се себе си. Чувствах се специална. Значима. Вярвах в себе си.
Не исках друг, не искам нукого другиго, искам него, имам нужда от него. Толкова голяма, че чак бе болезнено. И ме убиваше това, че не можех... нямаше как...
Дуейн направи няколко крачки назад без да се откъсва от мен и седна на дивана зад себе си, придърпвайки ме в скута си. Свих се изтощена, но все още толкова разстроена, имах чуството, че не можех да спра да плача. Бях започнала да усещам слабо главоболение, което несъмнено щеше да се усили, но това нямаше значение. Положих глава като малко дете върху рамото му и обвих ръцете си отново около него, може би дори още по-здраво от преди. Докато той ми отвръщаше със същото, прегръщаше ме силно, не ме пускаше. И макар сълзите ми да не бяха спрели, се чувствах по-добре. Точно това, от което имах нужда. От него. От прегръдката му. От това да е наблизо. От присъствието му. От очите му. Устните му. Парфюмът му. От него. Имах нужда от него...